В петък се случи немислимото - Мадона получи отказ. Съдът в Малауи отхвърли молбата й да осинови тригодишната Чифундо Джеймз. Това решение заслужава адмирации както заради смелостта на съдията, така и заради нейните аргументи:
“Нужно е да погледнем по-далеч от личността на кандидата за осиновяване и да помислим за последиците от твърде широкото отваряне на вратите. Ако премахне защитната клауза, която се очаква да закриля децата ни (става дума за изискването за 18-месечен мимимален престой в страната за потенциални осиновители) съдът би могъл на практика да улесни трафика на деца от безскрупулни индивиди”. Съдията просто си е свършила съвестно работата като не е одобрила осиновяване, което би било в противоречие с действащия закон в Малауи - каквато и да е Мадона и каквото и да е направила за страната, тя чисто и просто не е прекарала там нужния минимум от време. А законът вече беше пренебрегнат веднъж, когато тя осинови Дейвид Банда преди около три години.
В изказването на съдията има директно послание - едно второ, нарушаващо законите осиновяване от Мадона в страна, която все още не е дестинация за международни осиновявания би увеличило популярността на Малауи сред кандидат-осиновителите и би повлякло след себе си маса желаещи да осиновят деца, които биха се възползвали от прецедентите с Мадона.
Какво общо има това с трафика на деца? Ами когато става дума за много бедна страна, чието основно оставащо богатство са децата, където има пречка пред международните осиновявания, каквато е изискването за 18-месечен престой в Малауи, не е нужно богато въображение, за да могат предприемчиви люде да надушат бизнес възможност и да открият по-лесен начин дечицата да достигат до “вечните си семейства”, както се наричат семействата осиновяващи деца в Съединените Щати.
И тук не говоря за “лошия” трафик, където се предполага, че децата се използват за донори на органи и други страшни неща. Говоря за незаконни начини, по които досиетата на деца биват “изпирани” и превръщани в сираци по документи, въпреки, че всъщност може да си имат живи родители. Това е достатъчно страшно и достатъчно престъпно.
Но дори и видимата, легална част от този процес е съмнителна и има отрицателен ефект както в страните, от които идват децата, така и в приемните страни:
В изпращащите страни силното търсене на деца за международно осиновяване стимулира предлагането. Това, дори в една България, която отскоро е член на Европейския съюз, буквално означава, че тези, които печелят от този бизнес, полагат повече усилия да увеличат броя на малките деца в институциите, които те обичат да наричат “сиропиталища”.
Колкото повече избор има за кандидат-осиновителите, толкова повече деца ще бъдат осиновени международно, но също и повече деца ще останат в институциите за деца без да бъдат осиновени.
В приемащите страни международните осиновявания имат отрицателен ефект върху децата, които се нуждаят от осиновители, защото осиновителите често предпочитат (и могат) да осиновяват деца от чужбина. Това се дължи на разбирането на мнозина, че децата, осиновени от други страни са по-здрави от децата на американски, предимно чернокожи, майки с наркотична зависимост. Тези чернокожи американски бебета губят от конкуренцията си с “вносните” бебета, в резултат на което мнозина от тях биват на свой ред осиновени международно в Канада.
Цялата верига започва от тези доброжелателни мили хора дошли от хиляди километри с желанието да си осиновят дете. След тях следват алчните, корумпирани и корумпиращи индивиди, които биха направили всичко, за да им помогнат да намерят точно такова бебе или дете, каквото искат. Както се казва в една статия на тази тема в списание Foreign Policy от миналия декември, “махнете парите от осиновителната верига и, с изключение на Китай, високият брой на деца, нуждаещи се от дом на запад изчезва.”
Томас де Филипо, президент на Обединения съвет на международните услуги за деца, коалиция представяща много организации, казва: “Дори да имаме най-добрите закони и най-великите правилници, ако продължаваме да даваме 20, 000 щатски долара за едно осиновяване, това ще ни позволи да заобикаляме правилата.”
Да, ще ни позволи, и не само да заобикаляме правилата, ами и да ги променяме както ни е удобно, ако, в страни като България, се свържем с правилните хора, които по дефиниция би трябвало да защитават най-добрия интерес на всяко дете в риск.
В статията във Foreign Policy също се казва: “Докато не започне да се търси сметка от осиновителните агенции, все-повече малки деца ще бъдат погрешно взимани от семействата си”.
Как се съизмерва България с Малауи, където един съдия може да си позволи да вземе решение, което е в противоречие с възгледите на тамошното правителство (което е голям приятел на Мадона, дарила милиони в страната)? България е страна, в която в периода 2002-2003 успя да се превърне в страната с най-висок процент на международно осиновени деца.*
Страната беше критикувана за прекаленото прибягване до международни осиновявания от Европейската Комисия и й беше казано, че трябва де реформира системата си за грижи за деца. В същия период страната ратифицира и започна да прилага Хагската конвенция за закрила на децата при международни осиновявания през 2003, въпреки сериозната опозиция към промените в областта на осиновяванията. Това доведе до намаляване на броя на международните осиновявания и раздразни неимоверно представителите на осиновителния бизнес и всички други играчи, които печелеха от международни осиновявания.
Пет години по-късно нещата изглежда започват да се връщат по местата си - там, където бяха преди дори половинчатите реформи да бъдат предприети.
На 19 март в София се проведе международна конференция за международните осиновявания, в която осиновителният бизнес и Министерството на правосъдието (което отговаря за международните осиновявания) плеснаха с ръце и се прегърнаха. Те си организираха конференцията и те си участваха в нея - не чух в нея да са участвали представители на детски правозащитни организации и дори не съм сигурен дали е имало представител на Държавната агенция за закрила на детето. Но дори и да е имало, той не е бил от восокопоставените чиновници в агенцията. По този начин участниците са могли да обсъдят проблемите си необезпокоявани и необременявани от неща като права на детето, Конвенцията на ООН за правата на детето, или дори българския Закон за закрила на детето - закон, презиран и неразбиран от самото му създаване от Министерство на правосъдието.
В знак на вечна дружба, министерството рапотрува за твърдо нарастващия (отново) брой на издадените разрешения за международни осиновявания - от 81 през 2007 на 169 през 2008 година.**
От статия в Софийско ехо разбираме, че най-високопоставеният държавен служител, отговарящ за международни осиновявания е… специалист по данъчно право. Нищо чудно, че правата на децата не са й по вкуса.
Да оставиш такава сложна и противоречива област от правата на децата каквато са международните осиновявания, с които са свързани толкова други проблемни области, като децата в институции, в ръцете на специалист по данъчно право, да изключиш детските организации и други заинтересувани страни от дебата не само противоречи на здравия разум, но и показва какво е значението (или неговата липса) на правата на децата за българското правителство.
Българските министри обичат да пътуват в чужбина - може би следващият път трябва да посетят Малауи, за да се срещнат със съдия Есми Чондо и да я попитат за правата на детето.
PS: Не храня илюзии, че Мадона ще се откаже от осиновяването и няма да успее по един или друг начин да постигне това, което иска. Това обаче не намалява уважението ми към сегашното решение на съдия Чондо, което показва, че концепцията за правата на детето не принадлежи само на западната цивилизация.
www.svobondnablogaria.com
__________________________________________
*Selman, P, Trends in Intercountry Adoption: An alysis of Data from 20 Receiving Countries, 1998–2004, Journal of Population Research, 2006.
**”A question of goodwill”, Fri, Mar 27 2009 by Petar Kostadinov, the Sofia Echo.
